Вдъхновено от книгата „Любов – пътеводител към вашата Венерина поредица“
Болката от това да живееш с вярването, че си малък, че нищо не зависи от теб, че ти си без значение. Болката от това да живееш с дълбокото чувство на малоценност. Болката да усещаш дълбоко в себе си своето призвание и да нямаш смелостта да повярваш в него. Болката да живееш всеки ден неспособен да повярваш в себе си, неспособен да си дадеш нужната увереност и да последваш себе си, да последваш най-дълбокия си копнеж. Да живееш като един малък човек, а в един момент да осъзнаеш, че по някакъв изумителен начин си успял да набуташ в това дребно човече един великан!
Толкова е разочароващо да осъзнаеш точно това – че ти сам самичък си проявил гигантски усилия да натикаш своята величествена душа в тясната малодушна преходна, стремяща се да оцелява личност. Болката от осъзнаването, че цял живот си обвинявал всички и всичко извън теб, че нямаш възможност да покажеш истинските си възможности, а всъщност през цялото време си бил ти! Само и единствено ти! Можеш ли да погледнеш това право в очите, можеш ли да понесеш болката от това осъзнаване? Какво ще направиш с тази болка? Страшно е колко много се страхуваме. Страшно е какво огромно чувство за малоценност носим в себе си. Страшно е в колко нелюбов живеем всеки ден! Страшно е колко гняв и болка пръскаме всеки ден в света, към всички останали. И как няма да бъде всичко това, когато сме смачкали един великан и сме го принудили да живее в едно малко дребно човече. Представете си колко е могъщ този великан след като може и в тези условия да продължава да живее! Представете си колко много енергия и усилия трябват, за да можеш да държиш този великан вътре. Не е учудващо при това положение, че повечето от нас имаме сили само да имаме работа, с която да оцеляваме или да постигаме дребни материални успехи и да имаме неудовлетворяващи взаимоотношения. Та нас постоянно ни боли, ние сме постоянно ограничени, потиснати…
Днес осъзнах човечето, в което съм се превърнала, когато успях за секунди да усетя великана в себе си! Усетих оковите, които личното ми малодушие е изградило за моето величие. Усещам, че дори когато пиша словосъчетанието „моето величие“, то предизвиква в мен силен дискомфорт и съпротиви. Защо толкова силно не вярвам на вътрешните си усещания и копнежи? Защо аз съм първата, която подлага под съмнения собствените си умения? Защо живея като човече, когато искам да живея като великан? Защо се страхувам да изразя най-съкровените си стремежи и да тръгна след тях? Защо чакам някой да ми позволи да го направя? Защо имам нужда от одобрението на другите, за да повярвам в себе си?
Толкова ме е страх да сгреша, за да не подведа някой, да не взема грешно решение, чрез което мога да навредя. Толкова ме е страх, че ще повярвам, че имам „моето величие“, а няма да е вярно. Толкова ме е страх, че ще тръгна по пътя, но няма да мога да устоя на трудностите, на предизвикателствата. Толкова ме е страх, че ще се пречупя. Толкова ме е страх, че ще предам хората, които са ми се доверили. Толкова ме е страх, че другите няма да разберат сърцето ми. Толкова ме е страх, че не съм достатъчно добра. Толкова ме е страх, че не заслужавам това, което искам да постигна. И защото толкова много ме е страх успявам да генерирам толкова голяма сила да държа великана добре окован да живее в това малко и посредствено човече… Толкова ме е страх, че успявам да намеря всевъзможни начини да избягам от болката, която причинявам на себе си – бягайки, отлагайки, обезсилвайки най-дълбоките си стремежи!
Кое е по лесно, да си роб или свободен човек? Мисля, че отговорът на този въпрос се състои в това да си отговорим на въпроса – Какво означава да си роб и какво означава да си свободен човек? Робът няма свободна воля, той винаги живее в границите и маниера, които господарят му е определил, следователно, той не носи лична отговорност! Свободният човек има свободна воля и сам определя границите и начина, по който да живее, съответно носи пълна отговорност за себе си. А какво означава да носиш пълна отговорност за себе си? Да осъзнаваш, че само ти и единствено ти, си отговорен за начина, по който изглеждаш, чувстваш и мислиш. Да осъзнаеш, че ти и единствено ти, си отговорен за живота, който живееш!!! Колко съпротивителни мисли и чувства се появиха в теб, прочитайки последните две изречения? Помисли ли си, че не е точно така и че има много условности в тези твърдения, и не е правилно да се казват толкова твърдо? Кое е по-лесно – да носиш цялата отговорност за себе си или не? Тогава кое по-лесно, да си роб или свободен човек?
Ние, хората, все едно сме програмирани да избираме и да се стремим към по-лесния път, към по-бързия вариант, към по-леката опция. Знаете ли какво – това е вярно! Най-естественото нещо е да търсим по-лесното! Най-често, възприемаме ЛЕСНОТО като нещо, което е безопасно, не изискващо много воля и постоянство, при което не ни се налага да виждаме истината за себе си, да правим промени, които не се знаят докъде ще ни доведат. А докъде ни води в дългосрочен план този лесен път? Докъде? Дали този път води до истинско удовлетворение и дълбоко чувство за полезност и свързаност? Дали този път ни кара да се чувстваме като истински и стойностни човеци? Възможно ли е да живееш живот на оцеляване и да усетиш истинска сила и щастие?
Другият път, по-трудният е пътят на волята! Той е друго нещо – в него има много несигурност, има много грешки, има болка, има самота, има падения и възходи. На него трябва да развиеш смелостта да навлезеш в най-болезнените кътчета в душата си и да останеш с отворени очи, да можеш да си признаеш, че си грешил, че не си имал сила, воля, че си наранявал… Да имаш силата да си простиш. Да имаш силата да си простиш и още по-пречистен да продължиш да вървиш след най-висшите си стремежи. Защото стремежите на сърцето ни винаги са благородни, те винаги са по-големи от личното ни его, те винаги са красиви и за доброто на всички, и на всичко. Ние трябва да имаме волята и смелостта да се пречистим сами себе си, за да сме достойни да бъдем проводник, манифестатор на тези висши стремежи в света ни. А можем да се пречистим само, когато тръгнем по пътя, когато освободим великана и сме готови да падаме и ставаме, да се учим, да се променяме, да се извиняваме, да вярваме в себе си, да казваме не, да приемаме нашето несъвършенство и величие в едно. Да осъзнаем, че именно заради това ни е дадено това несъвършенство, за да може да го преодоляваме и така да затвърждаваме стъпка по стъпка нашата сила ….Воля, постоянство, морал и вяра – четири думи, които в нашето общество вече не са толкова много на почит. Качества, които не се възприемат като особено голяма ценност.
Какво ще избереш лесния или трудния път? Оцеляването или живота? Да си роб или свободен човек? Човечето или великана? Но вероятно е по-добре, преди това, да отговориш на въпроса – Какво си избирал досега? Имаш ли смелостта да отговориш, искрено на този въпрос? Какво ще направиш с отговора или по-точно какво ще позволиш на отговора да направи с теб – да те вдъхнови или да те потисне? Трудно е, когато си избирал 30 години да си роб, да започнеш да живееш като свободен човек за няколко месеца, ще ни трябват години! Хубавото е, че ако намерим смелост в себе си и започнем да развиваме волята си и пуснем великана навън – той може да върви десетилетия в правилната посока – колкото е нужно, докато от роби се превърнем в свободни хора!
Пиша всичко това като едно изморено малко човече!
Пиша това като един от безбройните роби на своите вярвания и чувство на малоценност, които живеят в този свят!
Пиша това като един великан, който преди секунда е успял да си спомни своето величие!
Пиша това, защото позволих на болката ми да излезе на повърхността и да я изпитам, да я видя, позволих си болката ми да се трансформира в осъзнаване, а смелостта ми да споделя частица от себе си с вас, ми дава вяра, че мога да освободя великана в мен! Светът е толкова голям и всъщност е създаден в него да живеят ВЕЛИКАНИ!
Ти като кой живееш – човече или великан? Кой си ти?
Автор: Мария Цветкова
