Здравей! Как си?
Отдавна не сме си писали, не сме се и чували…
Липсваш ми…
Помниш ли ме? Аз съм твоят вътрешен глас, твоят компас. Не знам кога спря да ме слушаш, а може би спря да ме чуваш въобще?
Спомни си. Имаме толкова хубави спомени заедно. Говорехме си за какво ли не – за мечтите ти, за копнежите ти, за нуждите ти, за желанието ти да обичаш и да бъдеш по-добър. За чистотата ти, за красотата ти. Не, не… не само външната! И за онази – вътрешната!
Аз бях там и помня. Слушах внимателно какво те вълнува и от какво те боли. Чух в какво искаш да израснеш и знаеш, че можеш много повече! Всеки път усещах, че това не са само празни приказки и знаех, че имаш всички нужни инструменти, за да постигнеш всичко онова, което пали твоя вътрешен огън! Затова започнах да ти разказвам истории, да ти рисувам картини, да те тласкам към възможности и преживявания, понеже наистина слушах, слушах много внимателно от какво се нуждаеш. Знаех, че за теб има път, по който просто трябва да се престрашиш да тръгнеш!
Понякога беше лесно, стъпките бяха леки и носеха безброй усмивки. Тогава с теб бяхме на седмото небе и всичко ни даваше криле. Друг път бе по-трудно, но си заслужаваше, щом не изпускахме целта от взора си, щом ставахме все по-силни, с всяко едно преодоляно предизвикателство и не спирахме да трупаме увереност в себе си! И все пак, да си кажа, аз винаги съм знаел, че можеш, винаги съм виждал твоите способности, но ти беше този, който имаше нужда да повярва в тях като ги преживее. Аз бях там само за кураж, за да те тласна да се престрашиш и да видиш, че можеш! Да видиш, че си способен на всичко, което пожелаеш!
Но с времето нещо се случи… Сякаш загуби доверие в мен…
Признавам си, тласнах те в някои посоки, които те объркаха. Тласнах те на места, където се почувства наранен, отхвърлен, неразбран, разгневен, разочарован, самотен и изолиран. Поведох те към преживявания, в които основите ти се разклатиха, ти се усъмни в себе си и тогава бе твърде лесно и подмамващо да загубиш вяра в себе си, в другите, в света, в живота като цяло… в МЕН!
Понякога болката бе толкова силна, че започна да се чудиш: „Какъв е смисълът на всичко?! Защо и за какво се боря, щом винаги излиза наопаки и все повече и повече се отдалечавам от това, към което се стремя?!“
Тогава те попитах: „А ти знаеш ли към какво наистина се стремиш? Знаеш ли, наистина, какво търсиш?“
Но ти вече беше спрял да ме слушаш… Обърна ми гръб… Заглуши ме… Забрави ме… Почувства се предаден, че те по(д)ведох към всички тези неща и започна да слушаш другите, които ти казваха, че те разбират. Но това беше до време, понеже скоро им писваше да слушат едно и също. Или пък слушаше онези, които ти казваха как да се „поправиш“ и да „промениш себе си“, за да може образът ти да е по-приемлив, някак си, по-поносим за околните, за да не ги разочароваш, с тайната надежда, че така, може би, няма да СЕ разочароваш отново, понеже АЗ вече те разочаровах…
Но знаеш ли, ти не ме разочарова и никога не би могъл да го направиш. Аз все още слушам много внимателно и никога няма да спра да ти показвам посоката. Аз съм тук всеки път, когато наистина се обърнеш навътре към себе си и се запиташ не какво е правилно според другите, а какво е правилно за ТЕБ. Аз съм тук всеки път, когато последваш импулса си и преживееш нещо цялостно, за да може то да стигне чак до същината на душата ти. Аз съм тук всеки път, когато си объркан, отхвърлен, изоставен или неразбран, за да те разбера, приема, обгърна и да подредя твоя креативен хаос. Аз съм рамото, на което винаги можеш да поплачеш. Аз съм твоята опора, когато си разклатен. Аз съм твоята вяра и сила, която прекосява морета и лети над планини! Аз съм твоята безгранична любов, която те приема точно такъв, какъвто си, без да те съдя и без да те преценявам по безброй плюсови и минусови критерии!
Аз съм онова, което твърде често търсиш навън. Докато един ден и аз пак ще ти повторя, че слушам много внимателно, не ме потърсиш, за да си поговорим отново.
С обич, твоят вътрешен глас!
Автор: Зорница Симиджийска
