Пътешествието на Активиращата поредица е изцяло свързано с физическото ни тяло и с физическия свят, в който живеем. До известна степен може да се каже, че целта на това пътешествие е да се завърнем към материалния свят и да започнем да пребиваваме в него колкото се може по-осъзнато. И все пак, на моменти се питаме, дали точно това ни е нужно, защото доста често се чувстваме прекалено затънали в материалното и в неговите ограничения. Така, напълно естествено, започваме да търсим някакъв начин да се извисим над физическите дадености и да открием нещо по-духовно, което, разбира се, е прекрасно, просто не трябва да забравяме, че ние, все пак, живеем в материалния свят и целта ни не е да го отхвърляме, а да живеем хармонично в него. Да, ние наистина прекарваме прекалено много време да мислим за материалното в живота си – за оцеляването си, за препитанието си, за здравето си и това на близките ни, за живота и смъртта, за физическите ни контакти с другите, но искам да ви попитам с цялото това мислене и с всичките тези емоции, които то поражда в нас, колко често реално пребиваваме във физическия свят и във физическите си тела? Въпросът ми може и да ви се струва странен и риторичен, но аз все пак ще ви го задам.

Да, фактът, че сме живи, на практика означава, че сме тук. Ние се движим тук, храним се тук, дишаме тук, общуваме тук, работим тук, но замисляли ли сте се къде е умът ви през цялото това време? Той тук ли е? Или е оставил тялото ви да извършва повечето си функции на автопилот, докато вие мислите за миналото си, за страданието си, за неудовлетворението си от нещо, което сте имали някога или за нещо, което искате да имате в бъдеще, но го нямате сега. За решенията, които вече сте взели или тепърва ви предстои да вземете. А може би превъртате някой разговор, който сте провели преди час, ден или седмица и не сте успели да кажете всичко, което искате да кажете. Може би мислите за нещата, които ви предстои да направите, но нямате желание и самата мисъл ви изморява още преди да сте започнали. Възможно е да мислите и за нещата, които искате да направите, но да ви се струва, че времето тече прекалено бавно, а вие вече нямате търпение да бъдете щастливи с тях, което естествено ви прави нещастни сега. Може би си мислите и за недостижимите неща, които нямате възможност да направите и това да ви отчайва.

И сега в този ред на мисли, пак ще задам онзи въпрос – колко често пребивавате в тялото си и в средата, която го заобикаля, напълно съзнателно и точно в този момент? Колко често не правите нещата по инерция и по един, така да се каже, отъпкан неврологичен път? Ставам, мия си зъбите, правя кафе, обличам се, паля колата или се качвам в автобуса, отивам на работа, върша работа, говоря с хора, свършвам работа, пазарувам, прибирам се в къщи, виждам се със семейството, вечерям, гледам телевизия, ровя в телефона, фейсбук и интернет, лягам си, заспивам и после пак, и пак, и пак. Колко са интересните моменти в един такъв ден? Бас ловя, че са много, но вие видяхте ли ги? Бяхте ли там? Попивахте ли и виждахте ли средата, в която се намирате или сте я приели за една скучна и еднотипна даденост?

Когато отворите очите си сутрин, след прекрасен, дълбок и отпочиващ сън, усмихвате ли се? Подушихте ли аромата на топлата възглавница, сгушихте ли се в меката завивка, насладихте ли се на просъницата? Разгледахте ли стаята си, окъпана в светлината на новия ден, пълна с вашите си неща и с нещата на любимия човек? Помните ли къде попадна погледът ви? Върху книга, лампа, декорация или пък се впери през прозореца, към полюшващите се листа от вятъра или облаците в небето? Ето един блажен момент, който често изпускаме и който има силата да промени цялото ни отношение към един обикновен ден, ако му се насладим съзнателно и го запазим в себе си. Нека ви дам и друг пример. Докато бяхте навън – в автобуса, задръстването или просто ходейки по улицата, огледахте ли се? Видяхте ли детето, което ви гледаше с усмивка и любопитен поглед от съседната седалка? Видяхте ли жената в съседната кола, която уплътняваше времето в задръстването като си танцуваше на песента по радиото? Видяхте ли човека, с който се разминахте и на който сте привлекли погледа по някакъв начин – я с възхищение, я с неодобрение? Видяхте ли колегата, който влезе в офиса ви? Видяхте ли какво е настроението му, когато ви поздрави? Радваше ли се да ви види или сухо, но учтиво, ви каза „добър ден”? Усетихте ли го или бяхте прекалено самовглъбени в себе си? А когато отпихте от първата си глътка кафе? Насладихте ли ѝ се? А на обяда си? Първата хапка и всяка следваща?

Задавам ви всички тези въпроси, не за да се почувствате некомфортно, защото не правите нещо правилно, а за да успеем да видим нещо много ценно – ние преживяваме безброй неща в своето ежедневие, но сме съзнателни само за една миниатюрна частичка от тях. Това, че не сме „видяли” и запомнили повечето, не означава, че не сме ги преживяли по някакъв начин – тялото ни със сигурност е запечатало момента, дори и мозъка да не го е отчел като отличаващ се спомен. То усеща и попива, защото то винаги пребивава в нашата среда – и вътрешна, и външна. То, за разлика от нашия блуждаещ ум, винаги е тук.

На това се учим в това пътешествие – постепенно да се завърнем към физическата си реалност, да бъдем будни във и за своето тяло, за нещата, които то преживява и за начина, по който то „вижда” и откликва на средата, в която се намира. Да направим от повечето си несъзнателни преживявания съзнателни, за да можем да действаме в синхрон с потока на живота, който ни заобикаля и да чуем вътрешния си глас. Така ставаме способни да взимаме ясни и спокойни решения, на чиито цикли след това да оставаме отдадени със съзнателни действия и намерения зад тях, които красиво се разгръщат, докато работим с моделите на житейската си мисия и еволюция. И после, в някакъв прекрасен момент, се ражда пробивът, който ни заземява още по-дълбоко в телата ни. Тогава на фона на всичко, което правим и това, че вече сме по-съзнателни за действията си, които вече не са подсъзнателни реакции и навици, започва да се появява нещо скрито. Започва да се появява нашата същност – това, което вече сме, нашето присъствие, излъчване или както ние го наричаме „сияние” и неговата цел в този свят, която е дълбоко заровена в гените ни – нашият гений.

Zuz M.

Фотография: Маргарита Цветкова

Може би ще харесате също
Меню