Преди близо 7 месеца реших и започнах да създавам една поредица от статии, които да вдъхновяват хората да търсят и намерят себе си. Реших да направя тази поредица, защото вярвам, че въпросът и по скоро отговора на Кой съм аз? е изключително важен, а в същото време доста неглижиран. Исках да провокирам хората да се усъмнят в това, че знаят кои са всъщност … И както се казва – речено – сторено! Започнах тази поредица, която се превърна в мое лично пътешествие.

И сега в средата на това мое пътешествие точно на „Част 3 – Кой съм аз?“ имам дълбокото и до някъде болезнено осъзнаване, че аз самата не знам коя съм! Това осъзнаване е едновременно толкова вдъхновяващо и в същото време толкова плашещо – на 33 години съм, а не знам коя съм. Осъзнавам, че вече не мога да бъда това, което съм си мислила, че съм била и съм била и в същото време не знам каква ще бъда и ще съм. Все едно съм в едно безвремие, в един ключов момент от живота си, в който всичко може да се промени. Може да се промени не само бъдещето ми, но и миналото ми. За това се говори в 41-вия ген ключ (който по една „случайност“ е моята житейска мисия) , говори се за момента , в който имаме възможност да излезнем от колелото на Самсара, точно преди да започнем нов цикъл имаме шанса да стартираме новия, но по правилен начин, на по висока вибрация. Усещам, че съм точно в този момент! И това не е само вътрешно усещане и разсъждение, а и „реалният“ ми физически живот е точно в такъв момент. Предстои ми огромна промяна – никога до този момент не е имало в живота ми толкова много неизвестни, все едно трябва да скоча в тъмното с двата крака (43 ген ключ) и никога до сега не съм чувствала, че съм толкова близо до истинската свобода! До преоткриването на още един по автентичен мой АЗ.

През последните 2 години (доста по-интензивно през последните 9-10 месеца) от живота ми, почти всекидневно се налагаше да казвам, да обмислям, да устоявам своите желания, мисли, емоции, възгледи и вярвания. Наложи се да преосмисля на практика всяка сфера от живота си, наложи се да „отворя“ очите си за нещата, които не исках да видя, наложи се да усетя всичко, което не искам да усещам (сигурна съм, че има още много от тези неща ….) . И използвам думата „наложи“, защото за мен си беше точно така. Не съм от хората, които с огромна радост навлизат в тъмните си части, а когато стане въпрос за чувства и уязвимост просто се обръщам в другата посока и бягам (надявам се скоро да напиша това изречение в минало време ). Аз съм от тези хора, които се стремят да показват на другите и на себе си само тази част, която смятат за „нормална“ и „приемлива“. Аз съм от тези хора, които са възпитани в скромност, трудолюбие, жертвеготовност, хладнокръвие – но по един много тънък начин научени на себеотрицание и липса на истинска себелюбов. През това време имаше толкова провокации в живота ми, толкова болезнени ситуации и почти никаква възможност да избягам. Имах чувството, че „животът“ ми малко по малко ме загражда, че всичко с което съм свикнала и съм се разнообразявала ми се отнема, сякаш започвам да живея в един затвор. И въпреки всичко аз пак си намирах логични обяснения за всичко, което ми се случва и причини защо трябва да изтърпя още малко и още малко. Причини защо трябва да се свия и стегна още малко и още малко. А „отвън“ нещата почти не се променяха, така че всички неща, които чувствах и преживявах „отвътре“ беше много лесно да ги определям като илюзии и заблуди. И неусетно (наистина не разбрах как стана) вече нямаше радост в живота ми! Всъщност започнах да се питам дали някога съм изпитвала радост в живота си. Но знаете ли дори това осъзнаване не ми подейства достатъчно мотивиращ, за да се усъмня, че вървя по правилния път за мен и на практика да се усъмня в своята идентичност. Все пак въпреки всичко аз продължавах да работа (ето пиша статии, правя лайфове, реализирам нови продукти, правя събития, извършвам си рутинните ангажименти и т.н.), продължавам да се справям с домашните задължения, да уча нови неща, да си имам приятел, да се чувам с приятели, да пътувам …. Вече нямах предишното чувство на удовлетворение и радост, но всичко продължаваше ….. Знаете ли кое беше повратната точка за мен – страхът за тялото ми и тоталното ми чувство на безпомощност спрямо този въпрос. Разбира се, аз вече имам много натрупан опит в духовната тематика имам си и естествен талант в тази сфера и имам твърдо вярване, че физическите болести са симптома на нещо друго , по-дълбоко и ако искаш да разрешиш проблема не трябва да махаш симптома, а да го последваш до неговия източник. И пак, въпреки цялото ми познание и вярвания, това, което наистина ме накара да обърна наистина, ама наистина поглед навътре в себе беше страхът за тялото ми, страхът, че се случва нещо, което не разбирам, но то явно ми вреди, страха, че ако не направя нещо сега, може после да е късно!

Всички бягаме от страховете си по един или друг начин, в „духовните среди“ постоянно говорим колко е вреден и опасен страхът, а всъщност той е една от най-голямата ни благословия ако не избягаме от него. Е аз бягах от този си страх, като го игнорирах, като го омаловажавах, като си го обяснявах по някакъв прост начин, като се убеждавах, че прост това е изпитание и трябва да го изтърпя – но за мое е щастие този път не успях да избягам от него! Защото страхът е опасен ако останем в него или избягаме от него (реактивен и потиснат характер на сянката) само и единствено тогава. Страхът е грубата/сурова енергия, която ни задвижва, която ни дава силата да направим действие, да направим промяна, да направим революция. Без тази енергия ние всъщност сме мъртви. И най-често страхът трябва да го трансформираме в агресия, в гняв, за да може да се защитим! И тук идваме до втория основен проблем – до още една отречена масово емоция, без която ставаме беззащитни. Защото отново гнева се свързва само със своята разрушителна природа, а се забравя, че всъщност той ни дава силата да защитим своите граници. Все едно да кажем, мъжете (мъжката енергия) са източник само на разрушения и да премахнем мъжете от света. Отново проблемът не е в гнева, а в нашето неразбиране и неумение да го използваме. Ето това беше се случило с мен, ето това бях аз, едно малко изплашено момиченце, което нямаше право да бъде гневно, което нямаше право да иска за себе си, което нямаше право да има лични граници, което нямаше право да постави на първо място себе си, което нямаше право да избере себе си, защото ако направи нещо от тези неща – някой може да е недоволен и тя да бъде отхвърлена. Трябваше да видя и да преживея най-уязвимата си част, да видя най-дълбоката си жертвеност, да осъзная как вътре съм разкъсана на толкова много части, които просто воюват една с друга… Беше повече от отвратително (все още на моменти е така), направо е повече от потискащо да осъзнаеш колко си слаба и безсилна пред тези „демони“ (28-мия ген ключ) , как повтаряш и повтаряш едни и същи модели като безсъзнателно и саморазрошително същество. Един от най-тежките ми моменти беше, когато осъзнах, че имам в себе си самоомраза, че съм готова да се саморазруша и че нямам сили да избера себе си! Беше и е, като едно неспирно падане в тъмното, в тинята. Помня как веднъж на една от сесиите си попитах терапевтката ми – „Някога ще изпитам ли пак радост?“ … не виждах светлина в тунела, но с нейната подкрепа продължих да вървя напред. Всъщност никога не бях имала куража да погледна толкова искрено и дълбоко тъмната си страна, за да мога да осъзная колко много живота ми и идентичността ми се определя от саморазрушителни и ограничени вярвания, от чужди страхове и ограничения, от страха ми да се изправя пред демоните си и от още куп други неща. Нямах куража да призная пред себе си, че радостта в живота ми е изчезнала не заради нещо друго, а защото в мен има много , ама много боклук за изхвърляне – болка, разочарвания, обвинения, мъка, страх, несигурност, лъжи, зависимости, омраза, завист и т.н. И може би най-важното осъзнаване е – който и да е отговорен този боклук да е в мен (аз, родови модели, обществото, околната среда и т.н.) само и единствено аз мога да го изхвърля от себе си. И започнах да изхвърлям и да изхвърлям … и знаете ли … чувството ми на радост и моята жизненост започнаха да се връщат 🙂 Да, започнаха да се връщат! И знаете ли има толкова много боклук в мен, че трябва всеки ден да работя, за да го изхвърлям и всеки ден преди да започна практиката си изпитвам страх, съпротива и съмнения, но въпреки това правя практиката си! Трябваше дори да се опълча срещу приятеля си, за да мога да продължа да си правя практиката … Никой не е длъжен да ни помага и да ни улеснява в процеса на изхвърляне на нашия боклук – това си е наша отговорност. И ако наистина осъзнаем колко в голям залога в това да се преборим за своята автентична същност, нямаше да се спираме пред предизвикателствата.

 

Искам да ви споделя част от нещата, които осъзнах в личния си процес на преоткриване!

Ние сме едно противоречие – от една страна сме цялостни същества, а от друга сме разделени на десетки същности, ние сме безсмъртни същества и в същото време смъртни. В нас наистина тече един интензивен живот и в него има много актьори (съзнание, подсъзнание, нисш Аз, висш Аз, мъжка част, женска част, инстинктивна част, детето в нас, емоциите ни, мислите ни, миналото ни бъдещето и т.н. а някои от тях се делят на позитивно и негативно проявление дори – пълен цирк 😉 ), а сюжетите и взаимовръзките между актьорите понякога са по заплетени и изненадващи от най-добрия сапунен сериал. Често си повтаряме, че нещата са много прости, но истината, че нещата са много комплексни и се изисква наистина много кураж и честност, за да можеш да видиш наистина какво се случва в теб, за да се доближаваш стъпка по стъпка до истинското си АЗ. Знаете ли кога нещата стават прости – когато имаме основна отправна точка. Когато го погледнем от преспективата на това – кой съм аз. Нещата ще станат просто за всеки един от нас, който наистина успее да стигне до своята сърцевина (а за това може би трябват повече от 1 живот). До тогава идеята за простота, е поредната мързелива настройка на съзнанието , която ни държи на повърхността на осъзнаването ни, търсейки някакво удобство и комфорт. Ние сме много повече от едно нещо, ние сме много повече от нещо статично и постоянно, ние сме толкова мистични, ние сме толкова динамични и паралелно с намирането на нашата сърцевина е необходимо да се учим коя част от нас, къде, как и кога да я проявяваме. Да, трябва да сме съобразителни и да можем да решаваме кога, как, какво и защо ще се проявяваме част от нас пред дадения човек, ситуация и/или роля. Когато се научим ние да се „виждаме“ ясно, няма да ни е толкова важно да се „показваме“ на другите. Едновременно трябва да се центрираме и да разширяваме нашето съзнание, за да може наистина да се осъзнаем не само като индивидуални същества, а като част от един род, от една нация, от една културна епоха, от една раса, от един вид, от едно грандиозно творение! И цялото това осъзнаване минава през едно дълбоко индивидуализиране, едно напълно изживяване на своята уникалност! Често си повтаряме в духовния свят, че трябва да премахнем егото и да не говорим толкова за АЗ, а за ние, но колкото повече аз навлизам в истината за себе си и започвам да разбирам духовните учения – подобни призиви в най-добрия случай са поднесени лекомислено и много повърхностно. Ние като общество все още сме далеч от своята индивидуализация, а ние първо трябва да станем наистина индивидуални личности и след това да се откажем от своята индивидуалност в името на нещо по висше! В момента липсата на индивидуалност по скоро е бягство от отговорност и лиса на кураж да се заявиш, от колкото истински духовен акт на отдаване. Ние можем да сме много неща едновременно – това, че мога да кажа нещо глупаво не означава, че не съм мъдра, това, че имам слабости, не ме прави слаба, това, че мога да нараня някой с думите и делата си, не ме прави лоша, това, че нямам цялото знание на света, не означава, че не знам, това, че съм сгрешила, не означава, че следващия път няма да постъпя правилно.

Чак сега мога да разбера и да преживея думите на Ричард Ръд, че човека е една мистерия! И мисля, че ако повечето от нас осъзнаем това, думата скука ще изчезне от речника ни!

Приятели – Изхвърлете боклука от себе си! Погледнете смело демоните си! Позволете си да сте гневни! Позволете си да сте различни! Позволете си да преживявате емоциите си!

В тази статия искам да благодаря на няколко човека, от които черпя вдъхновение последните няколко години, с някои общувам лично, с други ги гледам от екрана на компютъра, но имам чувството, че дълбоко са ме докоснали и ми помагат в една или друга степен в моето лично пътуване (подреждам ги на случен принцип) – Ричард Ръд, Андрю Фретуел, Елица Стоичкова, Любов Шакти Младенова, Юлия Цветкова-Иванова, Димо Жечев, Ивелин Михайлов, Мария Арабаджиева, Анна Орлова, Стопанина от Извора, дядо ми …… има още много, много, много приятели, на които дължа много осъзнавания, които са ми давали много сила, но ако тръгна и тях да пиша ще отнеме още много страници 🙂 Надявам севсеки един от тях да знае колко е ценен за мен и че ще продължавам да се старая по един или друг начин да им показвам благодарността си към тях.

И най-много и най-искрено искам да благодаря на своя приятел Иван Жеков всъщност той е кателизатора да започна най-дълбокото и вълнуващо пътуване към себе си. Пътуване, в което той е ежедневен участник в него като играе най различни роли, за да мога аз да “прогледна”. Той и връзката ми с него е най-големия подарък, който животът ми е давал!